Разговаряме с Анна Авиил – автор на историческия роман „Божана“, който успя да докосне много читатели с теми за памет, идентичност и български дух. Благодарим ѝ, че прие поканата на Reading Trolls и ни разказа повече за началото на своя писателски път, вдъхновението зад романа, както и какво да очакваме занапред. Ако тепърва откривате името ѝ – останете с нас. Истинските истории започват с шепот…
Спомняш ли си първия момент, в който осъзна, че искаш да бъдеш писател?
Анна Авиил: Още от мига, в който се научих да чета, най-искрено и необратимо бях пленена от света на книгите. Това се случи, когато бях на шест години и почти веднага разбрах, че мога да се крия в този свят, когато всичко наоколо ми се стори твърде сложно. Макар и невръстно дете, аз бързо осъзнах, че написаното може да докосва интимно, може да съзижда, да променя, да насища, запълва, откликва.
Любовта ми към думите и тяхната сила дойде от моята майка. Благодарение на нея обикнах хубавите български думи, които насищат с наслада сетивата и те карат да се усещаш неизмеримо богат. Тя пишеше много красиво и обикновено аз бях първият ѝ слушател преди да прочете публично своите стихове или послания, написани за ученици или колеги. Слушах в захлас словото, което се изливаше от нея и копнеех да мога и аз така. Тогава, в онази ранна възраст, писането обзе моя ум и душевност и аз закопнях за онази свръхестествена спонтанност, при която вдъхновението главоломно те отнася на място, където всяка дума е пулсираща стъпка и всяко изречение е пътечка, ярка и пълна с живот. Години наред това стоеше скрито в мен и се осмелявах да го споделям единствено с личните си тетрадки и тефтери. Но то растеше и растеше. А времето наливаше все по-голяма сила в него. Докато настъпи момент, в който повече не можех да сдържам това в себе си и трябваше да го изявя открито. Сега съм благодарна, че поех по този път и мога свободно да се отдам на тази своя любов.
Какво беше първото нещо, което написа и запази?
Анна Авиил: Нямам точен спомен кое точно е било първото написано от мен нещо. В тетрадките, които си пазя има една приказка, която бях написала на около деветгодишна възраст. В нея се разказва за двете цветлета Мак и Маргаритка, които растели близо едно до друго, били приятели и обичали да си споделят всякакви неща. Опитвах да пиша и стихчета, но не мисля, че ми се получаваше добре. Нещо с римите не се разбирахме. 🙂 Тогава наблягах повече на разказите и приказките.
Имаше ли някой, който те насърчи да следваш този път?
Анна Авиил: Никога не съм споделяла открито този свой копнеж по писането. Винаги съм го кътала в себе си. И по разбираеми причини, когато внезапно излях това, което се беше събирало в мен през годините, всички около мен бяха изненадани. Но не мога да скрия огромната подкрепа, която имам в лицето на моя съпруг сега, когато вече поех по писателското поприще. Той ми е голяма опора и насърчение. Той е моят първи читател и първи рецензент, важно ми е неговото читателско мнение. И сега, когато гостуваме много с „Божана“ из страната, той е винаги с мен и съпреживява моите радости.
Кои автори или книги са ти повлияли най-силно?
Анна Авиил: Гениалният Иван Вазов, този колос в родната ни литература, е за мен световен феномен. Неговото възвишено творчество, пропито с такава гореща любов към родината, преклонение пред българската природа и българския език, е нестихващ извор на героизъм, величие и гордост. Вдъхновявам се от сърцеведецът и ваятел Димитър Талев, от завладяващата Яна Язова, от безкомпромисното перо на Цончо Родев, от проникновения Георги Божинов. Мога непрекъснато да чета и препрочитам всички произведения на тези велики писатели.
Как се роди идеята за романа „Божана“?
Анна Авиил: Идеята за написването на „Божана“ беше спонтанна и неочаквана. Това беше една искра, проблеснала в миг на свръхестественост, когато бях поставена лице в лице с вдъхновението и всички парченца на пъзела, които случайно или не бях събирала, застанаха на точното си място и започнаха малко по малко да ми разкриват общата картина. Това беше един от онези мигове на възхищение, на копнеж, които те спохождат главоломно и те завладяват до такава степен, че не можеш да мислиш за нищо друго. За мен тази искра беше срещата ми с един бор. Случайно или не, докато минавах покрай това старо дърво, то привлече вниманието ми, вгледах се в него и в същия миг то сякаш започна да ми разказва историята на живота си. В онзи момент като че ли го видях като живо същество, което само аз можех да чувам и разбирам и само на мен бе избрало да довери спомените, закътани в сърцето му. И съвсем естествено, този бор се превърна в един от главните герои на романа „Божана“. Той стана мълчаливият свидетел, пред когото се разгръща цялата история в книгата. Превърна се в героят, който толкова силно обиква хората, че се научава да разбира езика на човешката душа и да се вслушва в нея.
Главният ми мотив да напиша „Божана“ беше възможността да отдам своята почит към миналото на нашия народ и героите ни, особено на онези, останали незнайни, но отдали целия си живот на родината и посветили всичко, което имат на идеалите си. Искаше ми се чрез тази книга да избърша от прах онези ценности и нравствени устои, които някога са обединявали народа ни и са го държали сплотен и да припомня онези времена, когато любовта към родината и почитта към вярата са стояли над личните придобивки и материални блага. Това са все неща, за които душата ми копнее да ги има и сега. В днешните времена, в които сме подложени на поголовно обезличаване и размиване на нравственост и ценностна система, повече от всякога се нуждаем да възродим този отколешен морал на нашите предци. Ние имаме острата необходимост от национално самочувствие и изява на уникалната ни идентичност като народ. Длъжни сме да знаем кои сме и откъде идваме, длъжни сме да помним и да отдаваме подобаваща почит – заради жертвите на предците ни, заради живота, който ни е поверен свише и заради поколенията, които идват след нас.
Как избра историческия период след Освобождението като фон за историята?
Анна Авиил: Цялата ни история е изтъкана от събития с голяма значимост и такива, които са повод за национална гордост. Но конкретно, Следосвобожденският период е един от много великите моменти в нашата история. Ако може само за миг да си представим тогавашният българин – до вчера тънещ в безправие и гнет, изведнъж той получава така жадуваната свобода и трескаво и решително започва да гради новата си история, започва да разгръща своя потенциал, възможности и таланти. След векове наред потисничество, пробуденият български дух най-сетне има възможността свободно да отдаде съзидателния си принос за своята държава, да реализира новаторските си идеи, да изявява своята креативност и в този му стремеж, той постига невиждан дотогава успех и страната ни преживява неимоверен обществен и икономически подем. В даден момент столицата ни дори започва да изпреварва други европейски столици. Например, с въвеждането на обществена електрификация, София се нарежда сред едни от първите градове в Европа. Също така, много скоро след като града е електрифициран, през 1901 г тръгват и първите трамвайни мотриси. По същото време в Лондон все още не е имало трамваи. Във всичко това българинът от онова време проектира своето горещо родолюбие и посветеност на тогавашните каузи.
Божана е силен женски образ. Базирана ли е на реална личност или е изцяло художествена измислица?
Анна Авиил: И да, и не. Героите от книгата „Божана“ пресъздават хората от онези бурни времена с техните духовни нагласи, светоусещане, копнежи, стремежи. Те олицетворяват всичко, което съм разбрала за тогавашния българин и начина по който си го представям. По същия начин и главната героиня въплъщава образа на момичето, девойката, жената от онези отминали времена с всички нейни качества, достойнство и морал. Хората тогава са имали искрени и честни взаимоотношения, вярата и завета са били на почит във всеки дом, любовта към рода и родината са определяли техните нагласи и мироглед, били са много повече свързани със земята и природата, били са издигани качества като чест, вярност и храброст.
Обобщих всичко това, което искам да припомня и го въплътих в героите от книгата си. В тях въплътих всички смели и достойни мъже, с жар отдали живота си на жадуваната свобода и обединението на разпокъсаните ни земи. Въплътих всички скромни, но доблестни жени, опазили семейното огнище, традиции и вяра. Въплътих всички способни, находчиви, знаещи и начетени българи, дали мило и драго за съзиждането, развитието и утвърждаването на възкръсналата българска държава.
В книгата присъстват ярки природни и символични елементи – като борът. Какво значение има тази символика за теб?
Анна Авиил: Често се вглеждам в стари сгради, домове, паметници, стари дървета като в едни носители на отминали времена. Съзерцавам ги и си мисля какво ли биха разказали, ако можеха да говорят. Колко ли спомени и история са събрали в себе си? Колко ли тайни съхраняват, победи и поражения, колко ли прошепнати изповеди и тихи молитви са закътали? Гледам на тях като на едни мълчаливи свидетели, приютили в себе си сподавени въздишки, изпуснати сълзи, пламенна радост, скрити и явни въжделения, преломни дилеми, бурни събития, сезони всякакви, нрави отколешни. Свидетели, устояли и останали, въпреки волностите на времето. Един такъв свидетел на моят род е родният ми дом, с когото се разделих преди няколко години, но който завинаги ще остане в сърцето ми. Това е дом, построен още по царско време от моят прадядо за неговия син – моя дядо – и който също е съхранил много история и скъпи за мен спомени. Голяма част от историята на този дом ми е разказвана, но за друга част от нея най-вероятно той ще остане нейния единствен изповедник.
Какво беше най-голямото предизвикателство при писането на „Божана“?
Анна Авиил: Проучването на историческия период, който обхваща книгата, изискваше от мен огромна посветеност и значителна отдаденост. Времената, към които ме беше повело вдъхновението, бяха далечни и не съвсем близки до мен като бит и светоусещане. Аз трябваше да навляза в тях и да ги опозная до там, че да мога да ги пресъздам обективно, пълно и безпристрастно. Трябваше да мога да тръгна по стъпките на всеки един от героите, да изминавам с него стръмни калдъръми и новостроящите се улици на младата столица, да влизам в къщите им и да изживявам всичко, през което те преминават, да говоря като тях, да мисля като тях, да обичам като тях. Трябваше задъхана да се катеря из планината и да бера дъхави билки, да препускам стремглаво с кон из поляните, да се науча да паля огнището и да държа огъня в него жив, да вникна във ваянето на стъкло и да му измислям причудливи форми. Аз трябваше да се науча да държа оръжие и във вените ми да запулсира с гореща сила огорчението и непримиримостта по неприбраните български земи.
Планираш ли нов роман? Какво можем да очакваме?
Анна Авиил: Благодарна съм, че имам вдъхновението да продължа. Имам щастието усилният труд да продължава. Съвсем леко бих открехнала завесата и бих споделила, че се възхищавам изключително дълбоко от личностите на Владимир Вазов, Георги Вазов, царица Елеонора Българска. Останалото – някога, когато Бог е решил.
Би ли се осмелила да пишеш и в други жанрове?
Анна Авиил: Всичко зависи от вдъхновението и от Бог. Зависима съм от тях. Каквото те решат и накъдето те ме поведат, натам ще тръгна.
