„Прероденият Дракон“ е третата книга от поредицата „Колелото на времето“, която затвърждава всичко вече изградено до момента.
Книга: „Прероденият Дракон”
- Автор: Робърт Джордан
- Поредица: Колелото на времето книга 3-та
- Издателство: Бард
- Оригинално заглавие: The Dragon Reborn, 1991
- Издадена на български: 2019 година
- Издание: Мека корица
- Брой страници: 592
- Преводач: Валерий Русинов
- Издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Няма налична Аудио версия в Storytell
Не се подвеждай по заглавието, защото Прероденият Дракон изобщо не е централното действащо лице в тази история. Дори на моменти сериозно се питах защо Джордан е решил да я озаглави именно така.
Сюжет
Основните действащи лица тук са Мат, Перин, Егвийн, Елейн и Нинив. Те отново са разделени и всеки върви по своя предначертан от Колелото път. Джордан отделя много време да затвърди основите на света и магията. Многократно ни припомня факти и детайли от предните книги. Това не е недостатък, напротив особено за читателите, които правят паузи между томовете, това е лесен начин да навлязат отново в историята. Постепенно и методично авторът добавя нови елементи, образова ни и разширява магичната система.
Книгата се фокусира върху ефекта от прераждането на Дракона: бунтове, нарастващо напрежение сред народите, активизацията на мраколюбците и действията на слугите на Тъмния, които се опитват да влияят на шарката на Колелото.
Особено внимание е отделено на развитието на Мат. Тук той получава поле за изява и се превръща в сложен герой, чието присъствие вече не се свежда само до лекомислието. Егвийн, от своя страна, започва да оспорва авторитета на Нинив и да излиза от сянката ѝ. Магичните ѝ способности се развиват, а чрез нея научаваме повече за сънните бродници. Това е нов и интересен аспект от системата на Джордан, който ни беше леко загатнат във втората книга.
Оценка
Основното ми затруднение с книгата беше по-бавното ѝ темпо и фактът, че въпреки заглавието, Ранд присъства само частично. В началото той отново поема сам по пътя си, решен да сложи край на битката с Тъмния, а Моарейн, Лан и Перин тръгват след него. В по-голямата част от тази сюжетна линия обаче не се случва нищо особено динамично.
Много по-интересна за мен беше другата нишка, а именно тази на Егвийн, Елейн и Нинив. Те временно остават в Тар Валон, но скоро тръгват по следите на Черната аджа, като продължават да развиват дарбите си и да откриват на какво са способни. Харесва ми, че макар да липсват големи експлозивни събития, Джордан използва това време, за да задълбочи света и конфликта. Набляга върху мълвата за Преродения дракон и как всичко това влияе на света, как разклаща обществата, предизвиква военни напрежения, айлийците напускат пустините си в името на пророчествата, а Отстъпниците дебнат отвсякъде.
Най-силният страна на книгата за мен е издигането на Мат в централна роля. Свикнали сме да го виждаме като спътник, тласкан от събитията около него, но тук той е инициатор. Герой или не, Мат остава с добро сърце и палав нрав, а хуморът му отново смекчава дори най-напрегнатите моменти.
⭐⭐⭐
Продължаваме с мнението на Теодора Пехливанова за „Прероденият Дракон”:
Когато прочетох “Окото на света” бях сигурна, че ще прочета цялата поредица от “Колелото на времето”. Завършвайки “Великият лов” се убедих, че не е задължително първата винаги да е най-силната. Все още си спомням обаче изненадата докато четях “Преродения Дракон” и се питах авторът луд ли е? Къде подяводите е най-важната персона тук?!?
Джордан явно беше решил да покаже на читателя да не бърза със заключенията си по отношение развитието на героите и историята.
Демонстрирайки смелост и може би оригиналност, той изтласка главният герой Ранд в периферията на разгръщащият се сюжет тук (да мисли над себе си) и читателят да наблюдава мрачното му бъдеще на заден фон, защото основните събития и обрати в тази книга се въртят изцяло около останалите тавирен в групата.
Мат, Перин, Егвийн и Нинийв завземат сцената на тази част със заблуждаващо заглавие. Задълбаваме все повече в техните собствени истории, които постепенно се превръщат в главни сюжетни нишки за всеки от тях поотделно. Бавно се трупат и ситуации, които принуждават младежите да поемат към изграждане на новата си идентичност. Този процес започна още във втора книга при някои, но сега се засилва. Най-явно е мисля при любимият ми може би персонаж към онзи момент – Мат, който получва повече “екранно” време за да покаже, че може да избяга от образът на “момчето забъркващо каши”. Дали?
Темпото и динамиката вече е по познат модел.
Захождаме бавно, настъпателно. Следва митинг от събития и нанадолнище към силен финал. Напрежението и чувството за неизбежност не ме напускат от началото. Всъщност както е при предните две книги. Междувременно усещах историята тук като преход към други по-важни събития, които ще се случат. На този етап почти всички герои са ми еднакво интересни и нямам търпение да видя къде ще бъде отведен всеки един от тях от тук насетне. Колкото и странно да беше, липсата на Ранд не ме подразни. Дори мисля, че беше добър избор, защото изисква време за осмислянето и приемането на подобна съдба, с която освен, че идват сериозни отговорности, предстоят и тежки последствия за здравият разум на героя.
Драконът е прероден и е време всички фигури да се отправят към своите места за да изиграят връчените им роли. Време е героите да пораснат
Прероденият Дракон – отдавна предреченият водач, който ще спаси света, но спасявайки го, ще го разруши; Спасителят, който ще полудее и в лудостта си ще избие най-скъпите на сърцето му хора, бяга от съдбата си. Надарен да досяга Единствената сила, но неспособен да я удържа, защото няма кой да го научи на това, Ранд ал-Тор знае само, че е длъжен да се изправи срещу Тъмния. Но как?
Зимата почти е спряла войната, но мъжете умират, призовавайки Дракона. Ала къде е той? В Сърцето на Камъка се намира следващото голямо изпитание на Преродения Дракон.
Могъща панорама на доброто и злото, със сложни характери и заплетен сюжет.
Орсън Скот Кард
Джордан пише със съвършен усет за светлина и мрак и понякога с онова детинско чувство за магичното, пропито в творбите на Дж. Р. Р. Толкин. Но стилът му си е неоспоримо негов.
Ннтерзоун
