Книга: Беззвездното море
Автор: Ерин Моргънстърн
Страници:624
Издателство: Ентусиаст
Година: 2020
“Защото тук долу се чувствам по-жив, отколкото там горе.”
Как се пише ревю на книга, която можеш да разбереш само, ако я прочетеш? Не съм убедена, че аз успях да я разбера напълно. Книгата е като неразгадаем ребус. Всяка дума и образ водят до ново указание и откритие, което ти дава усещането, че си една крачка по-близо до разгадаване на загадката. Подгответе се в следващите няколко реда да не разберете абсолютно нищо и загадката на тази книга да си остане загадка.
Беззвездното море
“Тук долу има повече мистерии и повече загадки, отколкото изобщо може да се надява да разреши.”
Съществува тайно място под земята, където тайно общество съхранява истории. Именно там, на едно пристанище на Беззвездното небе, се развива нашето действие. За да попаднеш в този приказен свят на книги, трябва да бъдеш по някакъв начин избран и тестван за достоен. Предлага ти се избор и, ако преминеш през вратата животът ти никога няма да бъде същият. Лично аз, идеята за вратите през, които героите преминават си го тълкувам, като препратка за многото избори пред, които сме изправени през житейският ни път. Преминавайки през тях героите откриват неосъществено, но възможно бъдеще, минало, което не е било и настояще, което би могло да бъде. Една врата променя всичко.
Историите
В самата книга са преплетени много кратки истории. Докато ги четеш оставаш с чувството, че са части от нещо по-голямо, нещо съществено. Но те никога не са завършени и винаги остава въпроса “Какво е станало след това?”, сякаш продължават там някъде, записани на мястото, където се съхраняват всички истории. Самите разкази са написани много приказно и завладяващо. Много ми допаднаха героите и замисъла на кратките истории, като Луната, която се открила любовта в лицето на собственика на закътаната сред снегове и виелици странноприемница, или съдбата, която се влюбила във времето, но звездите решили да ги разделят. Много интересен начин да се добавят нови парчета към големият пъзел на сюжета.
Именно с тези истории авторката си играе с нашият ум. Защото тайничко ние търсим краят. Всяка история трябва да има край. Историята на последното Пристанище също търси своят завършек. Но съществува тайно общество, което не иска то да изчезне, а да го запази такова, каквото е, да го скрие и предпази от хората.
“Но историята искала да има край.”
И търси своя начин да бъде завършена. Или поне аз така разбрах. Може да греша и Вие, да откриете друг, свой смисъл на главоблъсканицата на Ерин Моргънстърн. Предполагам, че психологическата игра прави книгата интересна за различните групи читатели.
Пътуване във времето и паралелна реалност
Не съм фен на пътуванията във времето и паралелните реалности. Може би не съм на нужното интелектуално ниво за да оценя този тип книги и не искам да се изказвам негативно относно тази част от книгата. На мен лично ми беше достатъчно заплетен сюжета имайки предвид, че не знаех до последно кой кой е. Всъщност се оказа, че аз съм си създала напълно погрешна представа за половината герои. Книгата ми се стори като торнадо, което не спира да ме върти и да обърква мислите ми, докато ме носи нагоре и нагоре, докато не се сгромолясах в края. Очаквах друг край и това, че историята се завъртя на 360 градуса за да получат всички своя щастлив завършек със сигурност понижи моята крайна оценка.
Надявам се да сте разбрали нещо от това ревю. Ако не сте, но сте решили да я прочетете, то объркването, породено от моите няколко реда, ще Ви се стори нищо, в сравнение със вихрушката на Ерин Моргънстърн и “Беззвездното море”.
Издателство: Ентусиаст
