Книга: „Генът на съмнението”
- Автор: Никос Панайотопулос
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: ICU
- Оригинално заглавие: Το γονίδιο της αμφιβολίας, 1999
- Издадена на български: 2024 година
- Издание: Мека корица
- Брой страници: 200
- Преводач: Ирена Алексиева
- Не е издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Няма налична Аудио версия в Storytell.
- Goodreads: „Генът на съмнението” в Goodreads
Мрачно бъдеще за областта на изкуствата…
Сюжетът е доста оригинален и интригуващ. В близкото бъдеще един тест (тестът на Цимерман) решава съдбата на всички творци, понеже чрез него се разкрива дали даден автор е „талантлив“ или не. До колко ще бъдат засегнати областите на литературата и изкуствата като цяло, ако доминира съмнението?
Историята е написана в първо лице и представлява фантастичните мемоари на един писател, който отказва да направи този тест с всички последствия, които това има за неговата артистична кариера. Но какво става с онези, които отказват да го направят, или с онези, чийто тест не е положителен? Заслужават ли наистина пренебрежението и безразличието на издателските компании, или може би не? Какво става, ако не си роден творец? От какво зависи талантът?
Романът описва всички възможни сценарии за подобна революция в областта на изкуството.
Поведението на издателите, които не се интересуват от истинското изкуство, а само от печалбата; хората, които получават сертификат за таланта си, но го оставят необработен и фокусират вниманието си върху преследването на слава и печалба; критици, които се възползват по един или друг начин, за постигане на лични цели и други подобни ситуации, които показват, че изкуството не може да бъде определено от науката, още повече когато човекът не е готов за такава революция.
Повечето герои са добре очертани и интересни, като например Пати (моралната приятелка на главния герой, от която най-малко се очаква морал), Бойд (суровият критик, който по-късно ще убеди Джеймс Райт да стане писател в сянка на автора Нолан), дори и Иън Макдугъл, шотландският почитател на главния герой, който има минимално участие в края на книгата. Все едно авторът е отделил повече месеци да създаде изцяло биографията на героите си (за да успее да се събере в 200 стр.), от колкото написването на отделните глави от сюжета. 😉
А черешката на тортата (знам, толкова клиширано, дано критиците са склонни към снизхождение 🙏) са бележките под линия в романа, с разнообразни биографични данни за измислени персонажи от описаното хипотетично бъдеще. Наистина много фин елемент, който придава автентично звучене на романа. 🤌
И в крайна сметка кой е подходящият критик: науката или нуждата на хората от контакт със силата на писането, живописта, музиката, киното, танците?
„Кога всъщност съществува авторът? Когато пише или когато го четат? И кoe е по-ценно? На всяка цена дa се poди творбата, дoри да е сиpaк, или да пребъде заедно със създателя си? Изкушението и в двата случая е твърде голямо, за да отговори човек без колебание първото! Cyeтата е любовница на творците, вярна спътница на тяхното изкуство.“
Ако съмнението изчезне, какво крепи изкуството?
Недосегаеми, надарени бебета, доказани, зачеркнати – в това е превърнат светът на изкуството, след като в съвсем близкото бъдеще американският биолог Алберт Цимерман изолира гена на твореца. Не го ли притежаваш, нямаш място под творческото слънце. Тестът на Цимерман подписва смъртната присъда на съмнението и създава хаос отвъд всяка представа.
Със своя дистопичен – но притеснително реалистичен – роман „Генът на съмнението“, гръцкият писател Никос Панайотопулос провокира неудобни, плашещи въпроси: възможно ли е да оцелеем в свят на черно и бяло, без нюанси, категорични и неусъмнени? С какъв аршин се мери талантът? Има ли смисъл да живеем, ако няма надежда да попаднем в деликатната сянка на неясното, непредвидимото, роденото от искрата на гения?
Съмнението е първичният материал, но и силата на твореца. Ако се премахне съмнението, тогава не говорим за изкуство, а за пропаганда.
