Има автори, които разказват истории. Има и автори, които разказват себе си, без поза, без защита, без да щадят собствената си уязвимост. Александър Скалд е от вторите.
В неговите думи има и болка, и надежда; има спомени, които се надигат, и истини, които жилят. „Вой“ отвори рана, „Северозападни разкази“ ни върна в онези години, когато човек расте, учи се да оцелява и да се смее, дори когато не му е до смях. А с предстоящата „Дъбови гори“ Скалд се връща към едно от най-важните неща, които имаме, които пренебрегваме – българската природа.
В това интервю Александър Скалд говори така, както пише – честно, без филтри.
Спомняш ли си първия текст, който ти показа, че думите могат да оставят следа?
Народните приказки, които майка ми разказваше и четеше преди лягане. Още като дете усещах уют и вълнение от тези истории, чаках с нетърпение да ги чуя отново и мисля, че по това време се появи желанието и аз да разказвам истории, които хората искат да чуят или прочетат. Да разказваш и измисляш приказки до ден днешен ми изглежда като магия.
Пишеш ли на открито, сред природата, или предпочиташ тишината на дома?
Случвало се е и да пиша сред природата, ако намеря удобни маса и пейка край някоя екопътека, но в тефтерите си водя записки или записвам нещо, което ми е важно да не забравя. Към писане много повече ме предразполага широко бюро, удобен стол и обкръжение от книги. Затова ми е най-приятно да пиша в библиотеки и читалища. Вкъщи е място за почивка, отпускане и забавление. Трудно ми е да работя в уюта на дома.
Вярваш ли, че литературата може да промени отношението на хората към околната среда?
Не само го вярвам, но е и доказано. Почти всеки колега еколог/зоолог разказва как се е заинтересувал от природата от книгите на Джералд Даръл, Емилиян Станев или книгите за индианци с вълнуващите описания на дивата природа на Северна Америка и живота сред какви ли не впечатляващи животни. Голяма част от днешните природозащитници са се повлияли от подобна литература. Според мен има нужда този интерес да се поддържа и у хората, които не ги влече професионално развитие в природните науки. Затова и съдържанието на книгите и социалните ми мрежи е насочено към хора от всякакви възрасти, които искат да научат повече за природата или имат нужда от малко мотивация, за да проявят интерес. Вторите се опитвам да спечеля на наша страна със същото съдържание.
Мислиш ли, че можеш да напишеш „Вой“ днес, или това е книга, която можеше да се случи само тогава, в онзи момент от живота ти?
Определено мога да го напиша и днес, защото живота, който живеех, докато пишех “Вой”, не се различава толкова от този, който водя сега. Все още се занимавам с изучаване на хищни бозайници, все още работя за опазване на природата, все още се сблъсквам с човешката жестокост към някои животни. Не само бих я написал отново дори сега, но вероятно няма да променя и кой знае колко по сюжета. Вероятно бих добавил само някои нови неща, които съм научил през последните години.
Във „Вой“ говориш за болката и загубата, а после в „Северозападни разкази“ тези чувства са пречупени през усмивка. Това ли е твоят начин да се върнеш към трудните спомени — като ги преразкажеш с усмивка?
Това е един от начините. Докато се учех да пиша, се упражнявах да описвам емоции и ситуации по различен начин и от различни гледни точки. Например сблъсъкът между Ахернар и Прокълнатия във “Вой” съм го мислил от началото до края като гледна точка на единия и на другия персонаж. Всеки си има своите мотиви да проведе този двубой, всеки е извървял различен път, за да стигне до него и аз се старая да съм наясно какво се случва в главата и на двете страни. Така и емоциите – още като тийнейджър изразявах една и съща емоция, провокирана от едни и същи събития, по различни начини. Например, ако изпитвам гняв, пиша нещо мрачно и агресивно, което изразява напълно емоцията ми в този момент. Обаче тя може да предизвика и забавно стихотворение, осмиващо този, който ме е накарал да изпитвам гняв и това да бъде нещо, което да разсмее всички в скормния ми кръг от тогавашни слушатели и читатели. Може да предизвика и тъжна равносметка, написана като есе, в която разсъждавам защо хората трябва да се карат и нараняват. И всичко това, вдъхновено от едно и също чувство и една и съща ситуация.
Така е и до ден днешен. Във “Вой” болката е изразена чрез сериозна история за жестокостта на живота, а в “Северозападни разкази” се смеем на тази болка и не ѝ позволяваме да ни пречупи. И междувременно си разменяме песници у мундзите.
Има ли нещо, което искаш читателите от другите краища на страната да разберат за Северозапада – отвъд стереотипите?
Една от главните ми цели е да разберат, че родният ми край не е свърталище на клоуни и олигофрени, които постоянно те разсмиват с нелепото си поведение и пиянските си изпълнения. Хората в Северозапада са особени, студени, първични. Имат си мечти, цели, тежки и интересни истории. Лесно се палят, но и бързо се притичат на помощ. Бият, но и търпят на бой. Разбира се, има изключения, но точно изключенията се представят като водещите образи на този район от медиите и (за съжаление често) от литературата – пияниците, особняците, шумните безделници. Затова и “Северозападни разкази” се гмурва толкова дълбоко в живота на младежите там – за да се види колко интересни характери се изграждат в тежкия живот; за да се разгледат здравите приятелства, калени в трудност и мизерия; за да се вдъхновим от силата да се смееш на живота, когато се опитва да те смачка.
Ако можеше да покажеш на читателите само едно място от Северозапада, кое би било то — и защо?
Бих им показал старото ми училище в село Златия. То е затворено от доста години вече. Един ден видях, че е отключено (бяха разбили катинара) и влязох. Пода на всички етажи е покрит с опадала мазилка, счупени стъкла, скъсани книги. Десетки книги, дневници, тетрадки, рисунки гният по влажния под. Книги на Ботев, Вазов и Хайтов се търкалят из стаите, осрани от белки и мишки. Но на черната дъска, ужасяващо запазена, са нарисувани думите “Ваканция! Ура!”, а между буквите весело се подават тебеширени цветя. Ще ми се да заведа хората там, за да им покажа къде написах първото си стихотворение; да разтворя дневниците и да им покажа отличните си оценки; да им покажа къде беше поставено първото ми стихотворение, преписано на пишеща машина от една леличка в кметството и поставено пред учителската стая; да им покажа учителската стая, край която минавахме тихо преди да отпрашим с пълна скорост по коридора; да ги заведа до дървото, край което целунах момиче за първи път. Ще им помогна да се потопят в моите спомени, да усетят моя живот и стотиците животи, които това училище е белязало, за да им покажа сегашната разруха и да ги гледам как сърцето им се къса заради смъртта на спомените и началото на вечната ваканция. Тогава ще усетят какво преживяват хората в Северозапада и ако имат поне малко емпатия и акъл, никога вече няма да свързват този край с пияници и олигофрени. (ТУК може да видиш поста и снимките по темата)
Кой е най-трудният избор, който някога си направил като писател – да премълчиш нещо или да го кажеш въпреки всичко?
Премълчаването тежи донякъде, но мълча не от страх, а защото твърдо вярвам, че има време и място да кажеш нещо. Ако раздаваш мнението си наляво-надясно, като брошури, то се превръща точно в брошура – не струва и всеки го мята в най-близкото кошче за боклук. Когато казвам нещо важно, то трябва да тежи, да се чуе и да не се пренебрегва. Затова подбирам думите си, подбирам и времето, в което да ги кажа. С риск да прозвуча като Мишел от Съпротивата – не обичам да повтарям и говоря така, че да не ми се налага. А има и неща, които е най-добре да си останат в главата ми.
Какво ти носи повече удовлетворение – когато някой се смее на твоя хумор или когато мълчи след една точно определена сцена във „Вой“? (Знам, че се сещаш за коя конкретно говоря)
Определено се радвам на смеха на хората. Приятно е да намираш читатели и слушатели, които се смеят на нещата, които намираш за забавни. Обаче мълчанието след “онази сцена” (както съм виждал да я наричат често) не е приятно. Тази сцена не е написана, за да води до мълчание. Тя трябва да предизвика силен вик срещу безумната жестокост на хората към някои животни. Тази сцена трябваше да привлече вниманието към ловджийските групи във Фейсбук, в които садистични човекоподобни качват снимки на изкормени, разкъсани, разчленени и обезобразени трупове, над които стои авторът на клането и се хили, сякаш е прочел сцената с ония двамата на прозореца в “Северозападни разкази”. Неведнъж съм казвал, че когато докладваш такива снимки, Фейсбук ти връща отговор, че това не нарушава правилата на общността. Но ти праща предупреждение, ако качиш снимка с племенницата си, защото на снимката има дете. Да отнемеш средството, с което се хвалят с жестокостта си, би било голям удар за тези хора. Те имат нужда да се похвалят, да им напишат 100+ коментара с вдигнати палци и “браво колега”. И когато им отнемеш това, побесняват от безсилие. Та, дано повече хора разберат, че жестокостите, описани във “Вой”, не са там, защото изпитвам садистична наслада от отвращението и ужаса, които предизвикват у читателите. Там са, защото са истина и тази истина трябва да спре.
Разкажи ни малко за „Дъбови гори“. Как се появи идеята – внезапно или беше нещо, което отдавна обмисляш?
“Дъбови гори” е първата книга от поредицата “Българска природа”. Надявам се да стане поредица де, но да видим как ще се представи първата книга.
Идеята дойде някъде през 2017 г., когато започнах работа в пловдивския природонаучен музей. Тогава работех в залата с живи тропически пеперуди и ми правеше впечатление колко малко знаят хората за природата. Виждах как мнението и отношението им към пеперудите се променя, когато им разказвах колко са важни за опрашването на растенията и с присъствието си в хранителната верига. Тогава ми дойде идеята, че ако повече хора знаеха колко важни са всички елементи на природата, ще я пазят повече.
Друга причина е липсата на научнопопулярни книги за българската природа. В началото на пътя си в екологията имах огромна нужда от такива книги, които да ми обяснят по разбираем начин някои основни неща за природата. Не намирах и трябваше да се боря с учебници, да разпитвам специалисти и с триста зора да осъзнавам какво съм прочел. Помня как обикалях книжарниците и не намирах подобни книги, освен преводната литература на детския щанд, която в повечето случаи е за други държави, с друго биоразнообразие. А българската природа е толкова богата, красива и непозната… Решението да напиша такава книга беше неописуемо естествено и силно.
Истината е, че “Дъбови гори” беше написана на 90% още преди дори да помисля да напиша “Вой” и мислех това да е първата книга, с която да изляза пред хората. Но нещата се наредиха по различен начин. Надявам се да е за добро. Иначе се очаква “Дъбови гори” да излезе в началото на 2026 г.
Ако трябва да оставиш едно изречение след себе си, което хората да запомнят, кое би било то?
Когато последната надежда падне, остава само силата.
Да слушаш Александър Скалд е като да седнеш срещу човек, който знае откъде идва, защо е тръгнал и накъде отива. Благодарим за това откровено интервю, за думите, за спомените, за уроците, за смеха. Малко автори говорят така. Малко хора усещат света така.
