Книга: „Нощна трева”
- Автор: Патрик Модиано
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: Колибри
- Оригинално заглавие: L’Herbe des nuits, 2012
- Издадена на български: 2025 година
- Издание: Мека корица
- Брой страници: 152
- Преводач: Красимир Петров
- Не е издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Няма налична Аудио версия в Storytell
Сюжет
Съвсем реалната парижка обстановка (в тази книга особено кварталите в и около Монпарнас), търсенето на една жена, която разказвачът (Жан…, сега писател) познавал преди 20 години за кратко, някаква „Дани“, която му се струва, че има проблеми, но той не може да измъкне повече от нея и след това тя изчезва; разпръснатите наблюдения и спомени и вездесъщото усещане за мистерия и нощни мечтания. На метаравнище Модиано ни сблъсква с парадокса на относителността на времето, а миналото определено е друга страна (която е практически недостижима). Връзката му с Дани години по-рано неволно го е въвлякла в свят на опасни мъже, където заплахата от насилие се е носела като подводно течение под свободните им познанства. Никога не е знаел кои са те и с какво се занимават, но се срещаше с тях в хотел Юник, в кафенето на Сите Юнивърситиър или в празни кафенета за питиета и разговори.
Ами ако жената, която се нарича Дани, наистина е убила някого?
Жан се губи между настоящето и миналото в Париж, в спомените, в черния си бележник, в старите и сегашните улици и квартали на града. Той не е сигурен с кого е имал работа. Тя е загадка, а обкръжението му някога също е било загадка, но такава, която той изобщо не се е опитвал да разгадае. Десетилетия по-късно той се опитва да си спомни и намира само откъслеци.
Романите на Модиано живеят от атмосферата, а не от действието. Това е книга, която се нуждае от тишина, искаш да погледнеш през прозореца, в далечината или в огъня. Можеш да се изгубиш в миналото или в настоящето, без значение дали е твоето или на някой друг. Защото в крайна сметка това няма особено значение. Когато вярваме с цялото си сърце, не е важно какво е направил човекът, когото обичаме.
Жан се скита из Париж. Жан блуждае из спомените. Жан изследва лица и гласове, заглушени от времето. Жан се връща към въпроси без отговор, въз основа на бележки, написани преди десетилетия в обикновена черна тетрадка. Пътуване из призрачен град, обитаван от ехота и размити образи от минало, което убягва от отговори и обяснения. Опит да се разгадаят мистериите, които по един или друг начин са оформили настоящето, което поставя въпроси.
Повествованието, разказано в прост и ясен стил, изследва понятията за памет и време – „За мен никога не е имало настояще или минало“ – и плавно съчетава спомените на Жан за миналото с настоящите му преживявания.
Моето мнение
Първото ми запознаване с Модиано, който е спечелил Нобелова награда за литература през 2014. Откритие? Честно казано, не съм съвсем сигурна. Романът, който прочетох, може би не е най-добрият за първа среща, но беше интересен по свой собствен, доста объркващ начин.
Тъмен, „ноар“… Париж с тъмни улички, площади, обществени телефонни кабини… разходки из Париж, сега и днес. Малки съмнителни кафенета и хотели… „Жан”, писател (автобиографичен?), се разхожда по улиците на големия град и си спомня странния си кръг от приятели от миналото, когато е бил млад студент. Тогава той често се срещаше с една млада жена, „Дани”, и чрез нея се запозна с подозрителна група приятели. Едва по-късно разбира, че всъщност е влязъл в контакт с престъпна среда. Сега Жан е по-възрастен, запазил е малко бележниче със загадъчни думи и се връща към миналото.
Всичко и всички от това минало обаче са изчезнали. Освен пенсионираният полицейски инспектор Лангле, който се среща с Жан и му предава ключовете от разследването.
Романът започва с размисъл за паметта, след това за писането, а после се завърта в някаква безкрайно спряла и неуспешна реконструкция на събитие, което може би е било престъпление, може би конспирация, но с което разказвачът няма пряка връзка, освен чрез стара приятелка. Това е майсторско изследване на нашата психика, на това, което помним, на това, което си мислим, че знаем, не знаем и никога не можем да знаем, а може би дори избягваме да се опитваме да знаем. Между стари тетрадки, избледняващи спомени, връщане на стари места десетилетия по-късно, четене на полицейско досие, проектиране на съзнанието си назад във времето, репетиране и сънуване на минали събития, нашият разказвач безкрайно прекроява преживяванията си в контур около това, което никога няма да узнае. Това е доста съблазнително, когато повечето романи предпочитат да ни разкажат една история, сякаш наистина живеем така, сякаш изобщо сме способни да знаем нещо със сигурност.
„Нощна трева“ на Модиано ни позволява да станем свидетели на търсенето и потапянето на Жан в неговите спомени и фрагментирани спомени. Мъгляво упражнение, в което настоящето и миналото, възможностите и изборите се съчетават непрестанно, изхождайки от необходимостта на главния герой да отговори на онези въпроси, които са го съпътствали през голяма част от живота му, като в същото време тази дейност му позволява да разследва странните обстоятелства, които обграждат Дани и групата от хотел Юник в младостта му. Детективската професия е поставена на изпитание, като се разбърква миналото, в което се крият условията, които оформят настоящето на героя.
Роман, в който авторът представя цялото повествование като търсене и разследване. На моменти се усеща сблъсък на времена, герои и места, където с възстановяването на малки картини от миналото възникват нови въпроси и твърдения, които тревожат както читателя, така и главния герой. Една размита, въздействаща и провокираща история.
Все пак не съм сънувал. На моменти се улавям, че произнасям тази фраза насред улицата, сякаш чувам да говори друг. Някакъв безцветен глас. В ума ми изплуват имена, лица, подробности.
Могат ли променените улици, фасади, кафенета или оскъдните бележки, съхранили се в черния бележник, да възстановят едно минало, придобило с времето необикновена важност? На фона на един „интровертен и ониричен“ Париж Жан, алтер его на автора, тръгва по стъпките на влюбения в Дани стеснителен студент, какъвто е бил през 60-те години на миналия век. Но коя е Дани? Какво се е случило с нея? И постепенно се разгръща разследване, по-скоро психологическо и поетично, отколкото полицейско, на една загадъчна история, таяща тежка тайна. „Какво би казал, ако съм убила някого?“ „Нищо.“ Нима имаме право да съдим онези, които обичаме?
В „Нощна трева“ Модиано е на върха на своя талант. Великолепен, вълнуващ, владеещ до съвършенство магията на словото, той отвежда читателя отвъд обичайната представа за време, защото не е ли животът вечно довършване на спомен?
