Железен Пламък от Ребека Ярос

Книга: Железен Пламък

• Поредица: The Empyrean
• Автор: Ребека Ярос
• Дата на издаване: 2024
• Издава: Сиела
• Формат: меки корици
• Страници: 772 стр.
• Преводач Мариана Христова
• Не е издадена в електронен формат (ePub, PDF и др.)
• Лимитирано с твърди корици и цветни порезки
• Налична Аудио версия в Storytel

Доста време ми отне да се накумя да седна да напиша това ревю.

Първо: защото книгата беше разочарование в много отношения и второ: след като я приключих (и след като ми мина първоначалната еуфория от края) вече не ми пукаше особено много за нея. Защо да си губя времето в писане на ревю за нещо, което не ме развълнува особено много в дразнещо голям процент от съдържанието си?

Заради последните 100-тина страници от книгата. Ето защо.

По принцип ненавиждам автори, които ми пилеят времето в мозъчно-загниваща баластра, до болка предсказуем сюжет и инфантилна драма, за да ми оправдаят часовете отделени за прочита на 251 000 думи word vomit с едни мижави има-няма 100 страници накрая, които да преобърнат всичко. Намирам го за меркантилно, лишено от въображение, мързеливо, пошло и неуважително.

Но, ей ме, на! Ярос спретна точно такъв номер с Железен Пламък и с нежелание признавам, че успя да ме задържи на въдичката си. Сега и аз, редом с всички останали Емпирий-омагьосани, си чакам следващата книга от поредицата. Само дето този път с много по-обрани очаквания.

С КАКВО МЕ ОТКАЗА?

Вайълет от бойна мадама с хъс и мозък в промишлени количества се превърна в досадно мрънкало с двойни стандарти, което нямаше друга работа освен да се самосъжалява.

Сега някой от някъде ще дойде и ще каже: „Ма, Дени, тя е млада, в предната книга преживя доста, нормално е в тази да е малко омаломощена и сломена духом“. И може и да е прав този някой. НО! Не може в предната книга всичко да ѝ се получаваше магически въпреки очевадните недостатъци, а в тази нищо да не ѝ се получава, въпреки предимствата и силите ѝ. Да мрънка от определен тип поведение и отношение и същевременно да проявява същото към другите. Хем да се обяснява, че за нищо не става, хем да се бута навсякъде и да се пречка на всички в краката без да има съответната бойна или информационна подготовка. B&tch please, make up your mind.

Целия ѝ вътрешен монолог може да се сведе до следния рефрен: „горката аз“. Къде е находчивостта ѝ от първата книга? Къде е остроумието, разсъдливостта и интелигентността? Навсякъде другаде, но не и тук.

В огромна част от книгата и аз, като Краси Радков, нонстоп питах „Абе, къде е Зейдън?“

А в случаите, в които благоволеше да се появи на хоризонта стоеше като реквизит за чесане на буукток и буукстаграм дуди, не като пълнокръвен член (pun not intended) на историята. Появява се за малко, гледа лошо, казва нещо, от което да ни се подкосят краката, за да го цитираме до припадък из социалките, вземе че се скара с Вайълет не по негово желание, а защото тая си няма друга работа освен да приказва тъпотии и после изчезва и не се вясва сума време.

Но явно Ярос си го е пазила за накрая, за постигане на възможно най-силен шоков момент. И като апетитно поклащащ се морков с плочки и сенки и аз, както всички останали (отбор „буукстаграм дуда“ – тук), го последвах до края на книгата.

Много добре изиграно, Ярос, много добре изиграно. Виждам какво си се опитала да направиш. Доста очевадно, малко съшито с бели конци, но явно ефективно.

На всеки 10-15% Ярос тропваше нов бач от нечовешко количество безсмислени нови герои, които малко по-късно изчезваха в небитието. Беше меко казано досадно, безсмислено и адски затормозяващо. Не стига, че от предната книга имаме да помним имената на 150 персонажа + драконите им + силите им + кой от кой звод е + кой с кой е приятел, кой с кой е враг, каква е историята зад враждата им и кой с кого спи, ми сега ги умножаваме по 100 просто защото така.

Защо, о, защо ми е да помня имената на Пенка, Минка, Стринка, Страхил, Василчо, Генадий, Дафинка, Куньо и Рилка, при условие, че няма и 20 страници по-късно те вече няма да са релевантни? Ще се опитам да го кажа възможно най-деликатно, така че да не засегна никой: ама грам не ми дреме за тях! Само запълваше страниците с пълни тъпотии, създаваше безсмислена навалица и се опитваше да остави впечатление, че нещо се случва, при условие, че реално нищо не се случваше.

Или поне нищо съществено, за което да не си се сетил преди 100 страници, че ще се случи.

Сещаш ли се за онзи колега, който няма друга работа освен да седи навън, да пуши и да обяснява колко много работа има и колко е зает? Дам. Точно такава е ситуацията с новите лица в Железен Пламък през половината от времето.

Нека ти обрисувам следната картинка: тръгваш с колата на някъде и GPS-а решава, че е страхотна идея да изтърси нещо от типа на „поеми на северозапад “. Сега обедини тоя абсурдизъм с онова агонизиращо чувство да пътуваш с пътнически влак от София към Варна. Ако те питам за имената на всичките села и паланки, през които си минала ще можеш ли да ми ги изброиш, при условие, че за първи път минаваш по този маршрут? Или да ме ориентираш за географските им координати? Ако можеш – евала. Най-вероятно ще умра от скука, докато те слушам, но евала.

Ала в случай, че не можеш, всичките дискусии на военни ходове и маневри в Iron Flame ще ти се сторят същинско мъчение. А те хич не са малко.

Какво пише Ярос:

• Генерал Блис от звено „Лист“ с дракон Гремфон се тръгнали по левия фланг от Брадгаф през хребета Лендал, за да преминат Уебсилей и да се присъединят към Норманди. Заедно ще се борят с Балиол за Ангевин. Ще се скрият в Суабедраун, близо до езерото Портста Уел, за да поемат утре към Гафмалт.
• А ако поемат през Бридсметнис, а не през Уебсилей няма ли да са в по-добра позиция за защитата на Перфердс?
• Не. В Бридсметнис е Аине с Хановер. Те ще се изместят след това в Гафмалт през Парскотмеон.

Какво чета аз:

• КйФ;Х;йвнй;нйвфг;йнвргф;нвп;рйгнийвнбфж;кйн;дкйфн;хлхбфхблйбалхйбрлйх…

Човек, моята си държава не познавам като хората, какво остава за някаква измислена оня ден вселена като Навар и Поромил. Имай милост!

По принцип забелязах този проблем и в първата книга, но тогава историята отвлече вниманието ми от ненужно детайлните описания на стратегиите. Този маниер на билдване на събитията в книгата изобщо не подхождаше на контекста на току що запознаващият се читател с вселената. Но в следствие на факта, че Fourth Wing се развиваше само в пределите на Безгаят това бързо отпадна като негатив. В Iron Flame обаче този малък препъни-камък придоби уродливите размери на Абоминейшън от Хълк, обсеби по много грозен начин първата част от книга и остави траен кофти послевкус.

Сюжет в Железен Пламък.

Тази книга не се четеше като книга. А като сценарий на филм или сериал.

Всички знаем, че правата за екранизацията на цялата поредица са купени от Амазон още преди първата книга да е излязла. От Четвърто Крило обаче зависеше колко точно шум ще се вдигне и колко точно голям fan base ще създаде.

Книгата излезе, хайп покрай нея – колкото щеш. От тук нататък нещо ми подсказва обаче, че фокусът ще се измести от читателската удовлетвореност към обслужването на нуждите на филмовата продукция: по-простовата структура, повече екшън, по-малко вътрешни конфликти, философски размисли и страсти, повече „специални ефекти“. Като цяло промяна в структурата на сюжета: от постепенно, но константно надграждане до абсолютен минимум в преобладаващата част със силен финал за създаване на зарибени редовни абонати.

Поне така беше в Железен Пламък: половин книга подръпване на историята във всички посоки, за да се симулира действие без реално да имаме кой знае какво надграждане, последвани от огромно количество познати конструкти от други истории, сериали, филми, които хем минават по късите пътечки на вече установените симпатии, хем подсказват какво ще се случи без да се напряга читателят прекалено много.

Някои му казват „форшадоуинг“.

Мен ако питаш Ярос прекрачи тази граница още в началото на книгата и премина в територията на предсказуемостта и липсата на въображение много скоропостижно и с апломб. Книгата беше толкова отегчителна на моменти, че се притесних дали няма да ме довърши.

Сега ще попиташ „Е, к‘во толкова лошо има в това да се вкарат познати и любими на много хора неща от филми и сериали в книгата?“.

Има причина хората да предпочитат книгите пред филмите. И това не е заради удоволствието да се претрепеш с 10 кг хартия с твърди корици в 3 през нощта. А заради интимния поглед над вътрешния свят на главните герои и много по-силната емоционална връзка. Това е нещо, което трудно (да не кажа направо невъзможно) някой филм или сериал може да ти даде.

И това е нещото, което може би най-много ми липсваше в Железен Пламък.

Любовната история и Шмекси Тайм

Тук ще бъда много лаконична. Не защото ми идва от вътре, а защото просто няма какво толкова да се каже по въпроса.

Драмата между Зейдън и Вайълет беше изсмукана от пръстите. Един и същ конфликт се повтаряше отново, и отново, и отново, и отново. Поведението и позицията на Вайълет по проблема на моменти бяха толкова инфантилни и свръхдраматизирани, че ми идеше да вляза в книгата и да ѝ заблъскам главата някъде, барем ѝ дойде акъла, (дето го имаше в първата книга, а няма и помен от него във втората).

Историята с Катриона беше просто ненужна. Беше там само, за да създава безсмислено напрежение в компанията на други безсмислени напрежения и да прикрива факта, че книгата може да се съкрати наполовина и щеше да е в пъти по-добра от това. С други думи: поредната излишна еднодневна драма, която както бързо се зароди, така и бързо погина в забвение.

Смътът беше meh работа, незапомнящ се и невдъхновяващ. Имам бегъл спомен за сцената на трона и това е.

Реакцията на Вайълет към разкритието на Зейдън също ми беше преекспонирана. И е ясен показател, че отношенията им почиват повече на физическо привличане и връзката между драконите им, отколкото на познаване, разбиране и уважение към другия.

Моето мнение за Железен пламък

Нищо от това, което ми хареса в Четвърто Крило го няма в Железен Пламък. Книгата беше мъчителна за четене през по-голямата част от времето и не оправда обема си.

В най-хубавия случай беше скучна. В най-лошия – откровено разочароваща и клиширана. Уж се случваха много неща, а реално нищо не се случваше през повече от половината от времето. Изграждането на персонажите беше минимално. Историята се разви едва в последните 100-тина страници. Имаше нужда от сериозна редакция и съкращаване на съдържанието. Адски много пропуснати възможности за интересни сцени. Тук-там се намираше по нещо добро, но то беше заровено под тонове баластра. Цялата история беше кофти сглобка от вече до болка познати неща от книги, филми, сериали с минимум личен принос. Четеше се много повече като YA, не толкова като NA, каквато реално би трябвало да е.

Ребека Солер беше покъртително зле в аудио версията. Един и същ персонаж всеки път се четеше с различен тон и тембър. Ту, четеше близо до микрофона, тук – завряна на майната си. Крясъците и виковете в напрегнатите сцени дори не искам да ги коментирам. Увреди ми слуха за цял живот. Напрегна ме стабилно и ми уби удоволствието от слушането успешно. По принцип не се кефя  да си сменят нараторите в средата на поредицата, но тук силно се надявам Ребека Ярос да прояви благоразумие и да го направи. Защото комбинацията от кофти книга и кофти наратор е направо..

Реалната оценка е 3 звезди.

Но финалът беше толкова силен и епичен, че просто нямаше как да не остана шашната. Събитията на края бяха единственото нещо, което искрено ме изненада. Плюс един-два обрата, които ме накараха да погледна някои събития от първата книга в нова светлина и създадоха доста интересни предпоставки за развитието на историята в бъдеще.

Малко от въпросите, които възникнаха в Четвърто Крило намериха отговор в Железен Пламък, но изникнаха и някои много интересни, НОВИ въпроси във втората, които, надявам се, ще намерят своя отговор в следващата от поредицата.

Книги от поредицата:

Ревю на Четвърто Крило

Буря от оникс

ИЗГОРИ ГИ.

Всички, включително и самата Вайълет Соренгейл, очакват, че първата година във военния колеж „Басгайът“ ще им бъде и последната. Вършитбата бе едва първият невъзможно труден тест, чиято цел бе да отсее малодушните, недостойните, родените без късмет.

Сега започват истинските тренировки и изпитания и не е ясно дали Вайълет ще издържи. Обучението не само е изтощително и брутално, но е и преднамерено създадено да закали издръжливостта на ездачите пред лицето на болка отвъд предела на човешкото. А и новият вицекомендант сякаш е приел за лична мисия да докаже на Вайълет точно колко безпомощна е – освен ако не предаде мъжа, когото обича.

Въпреки че е по-слаба и по-крехка от всички останали, Вайълет все пак притежава желязна воля и добре наточено остроумие. Докато командването сякаш е забравило най-важния урок, който се научава в „Басгайът“: Ездачите на дракони сами създават правилата. Волята за оцеляване обаче няма да ѝ е достатъчна през тази убийствена втора година. Защото Вайълет знае истинската тайна, скрита в сърцето на „Басгайът“ от столетия. И може би нищо, дори и драконовият огън, няма да успее да ги спаси.