Книга: „Всичко, което имахме”
- Автор: Хана Берфутс
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: ICU
- Оригинално заглавие: Alles wat er was (Everything there was), 2013
- Издадена на български: 2026 година
- Издание: Мека корица
- Брой страници: 216
- ISBN: 9786197807172
- Превод: Мария Енчева
- Не е издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Няма налична Аудио версия в Storytell.
- Goodreads: „Всичко, което имахме“ в Goodreads
Сюжет:
Въпреки че е неделя, в училищната сграда има малка група хора – там се снима телевизионно предаване. Водещият, двама журналисти, операторка, едно дете и майка му, учител и чистач. Осем души, които трябва да се опитат да оцелеят заедно без никаква информация отвън и с минимални запаси. Защото изведнъж се чува силен трясък и животът се променя напълно. Има „преди взривът“ и „след взривът“. В началото изглежда, че интернет все още работи, защото са получили инструкции да не гледат навън, да държат прозорците и вратите затворени и да запушват процепите. След това интернет прекъсва, а понякога и токът.
Историята се разказва от Мерел. В разказа няма хронологичен ред, но това не пречи, напротив, засилва клаустрофобичното усещане, което съпътства тази история.
Моето преживяване:
Фактът, че това е холандска пост-апокалиптична книга, чието действие се развива в Холандия, я направи по-интересна за мен. Освен това аз харесвам сюжети, които се развиват на силно ограничено пространство, затова идеята за хора, които са практически затворени в изоставено основно училище, също ми се стори интересна.
А именно, осем души, които изобщо не се познават и почти нямат никаква връзка помежду си, остават затворени в училище. След силен трясък им се препоръчва да останат вътре. Вратите и прозорците трябва да останат затворени. Прозорците да бъдат затъмнени. След това няма повече новини. Никой не знае какво се случва. Те са загубили всякаква връзка с външния свят. Всички се озовават в свят на разделяне на храната и изолация. Виждаме историята през погледа на Мерел. Тя е изключително ненадежден разказвач, но това прави тази книга близка до реалния човешки опит – никога нямаш цялата информация и отговори, винаги има някакво количество грешно разбрани ситуации и прочее. Така се разбира кой читател харесва неудобни сюжети и кой чете само за удобство и ескепизъм. Аз усетих историята като успешно пътуване през ада, при което се почувствах напълно всмукана в сюжета заради осезаемата отчаяност, отвращението и спираловидното спускане в лудостта.
Имаше ли причина да бъде разказана нехронологично? Не знам. Може би дори щеше да бъде по-интензивно, ако влошаването на психическото здраве беше изобразено по-ясно и последованелно в дните. А може би не.
Освен това четенето на тази книга беше като „бълнуване“. Колкото по-дълго са изолирани от света, толкова повече напрежение се натрупва в групата.
Кой всъщност е луд? Защо Мерел философства така? Защо понякога се държи толкова странно? Дължи ли се това на изолацията или тя вече беше малко странна и преди това?
Бях изненадана, че нямаше повече кавги помежду им. Общоизвестно е, че след определен брой дни в група, която е принудена да живее заедно и е изолирана, възникват раздразнения и първите изблици. Тук изглежда, че повечето все още искат да си сътрудничат. Но не всичко върви гладко, иначе книгата нямаше да е интересна.
Краят беше суров..
