Книга: „Аз, която не познах мъжете”
- Автор: Жаклин Харпман
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: Сиела
- Заглавие на английски: I Who Have Never Known Men, 1995
- Издадена на български: 2005 година
- Издание: Мека корица
- Брой страници: 207
- ISBN: 9789542855255
- Преводач: Красимир Кавалджиев
- Не е издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Няма налична Аудио версия в Storytell.
- Goodreads: „Аз, която не познах мъжете” в Goodreads
Размисъл върху това какво означава да си човек и какво означава да си живял пълноценно.
Жаклин Харпман ще ви отведе на едно интроспективно пътешествие, което си заслужава да бъде преживяно, ако не ви пречат загадъчните романи с двусмислени значения и финали.
Действието се развива в безплоден свят, лишен от фауна и хора. По същия начин главната героиня не е израснала в традиционно човешко общество и представлява „чисто платно“. Какъв човек ставаш в такъв свят?
Романът започва с разказвачката, наричана „малката“, която споделя спомените си за израстването си в клетка в подземен бункер заедно с тридесет и девет други жени, всички по-възрастни от нея. Тя разказва как са били постоянно наблюдавани от мъжки охранители (дори когато са се облекчавали), които не говорят с тях, но ги наказват с камшик, когато установят физически контакт помежду им или неизпълнение на правилата. Никоя от жените не знае или не си спомня как са се озовали в бункера, нито защо (въпреки усилията на разказвачката да разкрие истината).
И така, постепенно историята се разгръща в свят, лишен от всичко познато – без минало, без обяснения, без усещане за време извън самото оцеляване. Подземната клетка, в която са затворени жените, не е просто физическо пространство; тя е бавна, задушаваща жестокост. Няма явно насилие, а все пак всичко в нея е насилствено: мълчанието на пазачите, липсата на отговори, превръщането на човешките същества в чакащи тела. Това е контролирано съществуване, в което дори надеждата изглежда забранена.
Дълго време нищо не се случва. Ще се радваш просто да станеш свидетел на нещо ново. И това точно описва как са се чувствали тези жени. Как се е чувствало детето. Вълнуваш се от всяка нова подробност. Защото няма нищо. И това превръща всичко ново в нещо. Стилът на писане е спокоен, прецизен и дълбоко потапящ. Имах усещането, че съм точно там, заедно с разказвачката, и наблюдавам всичко редом с нея.
Това, което ме впечатли най-много, беше как, дори без минало, без име или какъвто и да е реален контекст, разказвачката все пак се държеше за нещо дълбоко човешко – инстинкта да се учи, да се адаптира и да върви напред. Това е, което правим. Това е толкова силно изследване на идентичността, оцеляването и същността на човешкото същество в свят, лишен от смисъл.
„В клетката силното ми, равномерно туптящо сърце на непокорно момиче бе възстановило правото ни на собствено пространство, бе ни помогнало да създадем своя свободна зона.“
Докато по-възрастните жени си спомнят света и живота си преди затварянето, разказвачката не го прави – тя разбира само как изглежда животът в клетката заедно с другите жени под постоянен надзор…
„Старите жени бяха също така безпомощни като по-младите. Бяха се облекли в незнайно каква въображаема власт – власт върху нищо, мълчаливо съгласие, създаващо йерархия без значение, защото не можеха да дават или отказват каквато и да било привилегия.“
И тогава – свободата.
На този ден разказът претърпява значителна промяна, макар че всъщност не изглежда да се променя чак толкова много… Но това, което ме разтърси най-много, е, че свободата не идва като спасение. Тя идва като несигурност. Като излагане на риск. Като огромен, празен свят, който не предлага повече отговори, отколкото клетката. Външният свят не е освобождение в смисъла, в който го очакваме – той е просто друг вид самота. Друг вид страх.
След като жените се освобождават от клетката си, те все още не са по-близо до разбирането кой ги е затворил и защо, макар че в крайна сметка научават, че не са били единствените, които са били затворени. Но това знание едва ли е от полза, тъй като не им се предлагат никакви обяснения или улики за това, което им се е случило, нито за света, в който се намират, дори когато се озовават в един нов вид затвор от безкрайни, предимно празни дни. Сякаш всеки въпрос, който задава разказвачът, води само до още въпроси, чак до последната страница на романа. Въпроси, на които или никога не се дава отговор, или които могат да имат твърде много отговори.
Знаем ли, че сме хора, защото имаме основни нужди, телесни функции и воля за оцеляване? Или човечността се основава на историите, които разказваме, ежедневието, което водим, рисковете, които поемаме, връзките, които създаваме и поддържаме, това, което научаваме, споделяме, знаем, вярваме, с което допринасяме, или нещо друго? Романът ще ви накара да търсите отговорите на тези въпроси заедно с разказвачката, без изобщо да изглежда толкова дистопичен.
Макар разказвачката и жените, с които тя оцелява, да преживяват ужасяващи неща, романът никога не се впуска в апокалиптичен сценарии, което е завладяващо и странно обнадеждаващо. До последната страница читателите ще бъдат запленени от загадъчния свят на разказвачката, която никога не се отказва да търси отговори – което в крайна сметка, по ирония на съдбата, се оказва по-утопично, отколкото дистопично.
Има една крехка нишка на надежда, която преминава през цялата история – надеждата да се намерят други жени, други животи, някаква следа от човечност, която все още съществува някъде. И ти се държиш за нея заедно с тях. Имаш нужда тя да е истинска. Но бавно, тихо, тази надежда избледнява.
Не драматично. Не изведнъж.
Точно като всичко останало в тази книга, тя изчезва.
Докато разказвачката остарява и следва ритъма на сърцето си, споделяйки историята си, читателите ще откриват, страница след страница, какво означава да си човек – една проста, но трудна за пълно разбиране концепция.
Тази книга е толкова съкрушителна. Чувствата, описани от човек, който няма представа какво означават, са разтърсващи. Когато дочетеш книгата, се усещаш толкова празен, колкото и описаният свят. Постепенно губиш всяка частица от себе си, докато главната героиня остарява и все повече осъзнава колко всъщност е сама. Да губиш неща, които дори не си преживял, все пак е загуба. Да бъдеш част от свят без никакви обяснения за мястото ти там или причина, и да умреш със същите несигурности, е просто жестоко.
Смъртта в тази история не е шумна, нито героична. Тя е неизбежна, почти нежна в своята жестокост. Всяка загуба се усеща като изтриване на един свят, който никога не е бил напълно изграден. А това, което остава, е разказвач, който наблюдава, спомня си и продължава… без никога да разбере наистина. Именно това прави тази книга толкова съкрушителна: тя не ти дава отговори. Не ти дава утеха. Тя ти дава съществуването в суров, оголен и непоносимо човешки вид.
Това не е просто история за оцеляването. Тя разказва за идентичността без контекст. За човечността без връзка. За надеждата… и за това, което се случва, когато дори тя изчезне. Тя е натрапчива, философска и тихо разтърсваща.
Като цяло бих препоръчала този роман на читатели, които ценят художествената литература, която ги кара да се замислят какво означава да си човек, както и на онези, които обичат да изследват загадъчни светове. Все пак имайте предвид, че този роман съдържа тежки теми, свързани с крайна изолация, затворничество, масови смъртни случаи и мисли за самоубийство.
„Цял живот бяха желали нещо, но постигнатата цел не отговаряше на техните очаквания. Когато си живял в разбираемо ежедневие, може би никога не свикваш със странните неща, но за тях аз, непознала нищо друго освен безумието, мога само да предполагам.“
„Аз, която не познах мъжете“ е модерна класика, която променя представите за дистопия и задава важни въпроси за самотата, страха и за надеждата.
Четиридесет жени живеят заключени в подземие. Нито една от тях не знае каква е причината за затворничеството им. Въоръжените мъже, които ги охраняват, никога не говорят.
Най-младата жена, още момиче, не помни нищо от детството си преди подземието. За нея външният свят е нещо илюзорно, което живее само в спомените и разказите на другите жени, които са имали възможност да изживеят частица истински живот – да обичат, да се смеят, да усетят слънцето.
Тя познава само решетките и стените на подземието. И звукът от камшиците на пазачите.
Един ден вратите на клетката се отварят и жените излизат навън. Посреща ги непознат свят, в който сякаш те са единствените хора.
Най-младата не е подготвена за непознатото усещане за свобода и за поривите, които я заливат. Тук, в този самотен свят, далече от мрака, тя трябва да намери себе си и да събере парченцата от разбитата си човечност.
