Книга: „Чужденецът”
- Автор: Албер Камю
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: Фама+
- Оригинално заглавие: L’Étranger, 1942
- Издадена на български: 2018 година
- Издание: Твърда корица
- Брой страници: 128
- Преводач: Боримир Паскалев
- Не е издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Налична Аудио версия в Storytell
Сюжет:
„Чужденецът“ е историята на Мьорсо, може би най-пасивният герой, който някога е фигурирал в роман. Тя започва с хладната, почти безразлична смърт на майка му – начало, което на пръв поглед изглежда незначително, но постепенно се разкрива като решаваща ос на целия му последвал живот. Тази емоционална липса, повече от всяко престъпление, се превръща в призмата, през която обществото го съди. Камю не ви моли да съчувствате; той ви принуждава да се сблъскате с това как се изграждат смисълът, моралът и наказанието в един свят, който очаква емоциите да се проявяват по график.
Книгата е ясно разделена на две части: първата част описва личността на Мьорсо и престъплението, което той извършва, а втората част разглежда последствията от действията му, неговото отношение и философия.
Стил на писане:
Камю пише много просто и не се спира на описания на места или състояния на ума. Той описва нещата такива, каквито са в момента, и след това продължава с разказа. Тази форма на писане подхожда на история, в която главният герой е безразличен към заобикалящия го свят до такава степен, че никога не се спира на едно и също нещо.
Мьорсо:
Пасивността на Мьорсо е може би най-забележителното нещо в тази книга. В характера му няма никаква еволюция. В определен момент той твърди, че „не знае какво го интересува, но знае много добре какво не го интересува“. Дори по време на собствения си процес, неговата загриженост е по-скоро неправдоподобна. Той никога не се интересува от собствената си съдба, а вместо това се фокусира върху преживяването да бъде свидетел на процес, което е нещо, което никога преди не е правил. Фактът, че това е неговият собствен процес, няма голямо значение.
Философските изводи на Мьорсо са направени въз основа на един, до голяма степен, безразсъден живот от гледна точка, в която той знае, съзнателно или не, че този живот все някога ще приключи. Той живее просто от момент на момент, без да се отклонява прекалено от пътя си под влияние на емоции или страсти, докато в моменти на интензивност не избухва и не действа прибързано. Независимо от това, което Камю е имал предвид с това, той не е чисто рационален герой, който да бъде напълно подражаван.
Храна за размисъл, провокирана от книгата:
Камю безупречно посочва някои критични проблеми в начина, по който хората се отнасят един към друг. Външният вид може да бъде подвеждащ. Сцените в съдебната зала са особено впечатляващи. Мерсо изглежда най-малко важен човек на собствения си процес, докато тълпата, свидетелите и адвокатите го заместват. Това е иронична игра на перспективата, в която всеки се опитва да се идентифицира с виновника, без да се интересува особено от самия него.
Темата за безразличието е интересна поради това колко добре е вплетена в историята и в характера на Мьорсо. Отначало почти не я забелязваш, защото събитията са толкова банални. Написана е толкова небрежно, че я приемаш за нормално поведение. С развитието на сюжета обаче започваш да виждаш проблема в липсата на глас у Мьорсо. Когато го питат за мнението му, той винаги отговаря, че не му пука. Дори в отношенията му с Мари безразличието му се проявява едва много по-късно. В началото на познанството им всичко изглежда нормално, но после той заявява, че не е сигурен дали я обича и че не смята, че любовта има значение. Той би се съгласил на брак само ако тя го иска.
Това е тема, която лесно може да се приложи към съвременния ни живот.
Това обаче повдига въпроса дали това е здравословен начин на живот – да не се интересуваш от безкрайния цикъл на работа и сън или от предстоящата смърт. Но от друга страна, удовлетворението от почти всичко може да те предпази – урок, който Камю вероятно е научил, живеейки във Франция през първата половина на 20 век. Като цяло посланието изглежда окуражаващо, но и предупреждаващо да не се прекалява.
Все пак ми е трудно да разбера как Камю представя съществуването на надеждата като нещо осъдително. Сякаш тя пречи на човек да намери вътрешно щастие, защото се придържа към една представа, вместо да приеме абсурдността на живота. И не са ли в противоречие собствените представи и настъпването на реалността, отново като индикация за нейната абсолютност?
Не е ли смъртта доказателство за обективна реалност? Смъртта като затворено пространство, което обгръща живота в своята всемогъщност и съвършенство? Чрез зададената посока на времето смъртта съдържа живота, но животът никога не може да съдържа смъртта. Ако смъртта е абсолютна, тогава и животът трябва да е такъв!
От друга страна, идеята за безсмислието на света ми идва твърде крайна. Защото ми се струва, че не смъртта придава смисъл на безсмислието, а липсата на по-висш ред. Но именно поради липсата на такъв ред можем да се замислим за липсата на смисъл. Така че липсата на такъв ред ни прави наистина свободни и необвързани.
Моето преживяване:
Първото ми впечатление беше, че „Чужденецът“ е нещо като поучителна приказка. Щом приемеш абсурдността на вселената и липсата на какъвто и да е смисъл в съществуването, трябва да се бориш, за да създадеш свой собствен смисъл, да се бунтуваш и/или да приемеш абсурдността и да се смееш в лицето ѝ. Ако вместо това приемеш чистата нихилистична апатия, ще дехуманизираш всички около себе си, както и себе си, и накрая, не знам, ще убиеш непознат хладнокръвно без причина и след това няма да изпиташ ни най-малко угризение, съчувствие или дори любопитство.
Но тъй като Мьорсо никога не изпитва, нито дори се опитва да изпита, угризения за това, че е унищожил нечий живот, той дори не се е доближил до прозрение, самопознание, вътрешен мир или каквото и да е друго.
Въпреки всичко това, мисля, че тази книга е отлична.
Смятам, че тук има нещо по-дълбоко от просто отговор на екзистенциализма. Ежедневието, миналото и бъдещето трябва да бъдат отчетени и примирени. Незабавните чувства на апатия трябва да бъдат адресирани, за да запазим човечността си. Постоянният импулс за самоизразяване трябва да има изход и този конфликт с външното общество трябва да се осъществи.
В крайна сметка, въпросът е дали вие, читателите, намирате Мьорсо за виновен. Неговата пасивност може да бъде отблъскваща. А действията и реакциите му подсказват поне известна откъснатост от реалността. В същото време адвокатите, съдиите и прокурорите страдат от много подобен вид отчуждение. Кой е виновен в този роман? Камю умело оставя решението на читателя, като предлага аргументи и за двете страни и провокира изключително важна дискусия за нормите и ценностите, които едно общество може/трябва да поддържа, и какви точно са техните ограничения. Всичко това прави „Чужденецът“ не само блестящо въведение в екзистенциалистката философия, но и роман за всички, които се интересуват от силата на фиксираните очаквания и етичните проблеми.
Днес е починала мама. Или може би вчера, не знам.
Това са първите думи от най-знаменития роман за самотата и абсурда, роман, в който главният герой извършва убийството без омраза и без гняв, сякаш под подтика и с безстрастието на целия околен свят, и осезава вълнението от живота едва в очакване на смъртта.
„Чужденецът“ е пестелива и мощна, съвършена творба за разрива между човека и света, шедьовърът в белетристиката на Албер Камю (1913 – 1960), носител на нобелова награда за литература.
