Книга: „Остайница”
- Автор: Рене Карабаш
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: Жанет 45
- Заглавие на английски: She Who Remains, 2018
- Издадена на български: 2018 година
- Издание: Мека корица
- Брой страници: 164
- Преводач: Изидора Анжел
- Издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Налична Аудио версия в Storytell.
- Goodreads: „Остайница” в Goodreads
След като ни споходи новината, че романът е номиниран за международната награда „Букър“, реших, че е редно да напиша и едно по-подробно ревю, защото книгата определено го заслужава. Романът е преведен на над 15 езика (вкл. английски като She Who Remains), спечели националната награда „Елиас Канети“, номинации за „Роман на годината“ и „Перото“ . През 2026 г. предстои и филмова адаптация, която вярвам, че всички чакат с нетърпение.
Сюжет
„Остайница“ е дебютният роман на Рене Карабаш – въздействаща, поетична и смела книга, вдъхновена от реалната албанска традиция на заклетите девици (бурнеша/остайница). Действието се развива в изолирано планинско село в Северна Албания (и частично в България), където и днес властва суровият Канун на Леке Дукагини – средновековен кодекс, който третира жената като „равна на двадесет вола“, регулира кръвни вражди, чест и патриархат. С две думи, крайно неблагоприятно място да си жена, която смее да мисли различно.
Романът е написан в поток на съзнанието – хипнотичен, поетичен монолог без точки, само със запетаи, повторения, курсиви, паузи и смяна на времевите пластове. Читателят се поставя в ролята на интервюиращ (българска жена, която посещава селото или е емоционално свързана с историята) – сякаш слуша изповедта на една от последните остайници. По принцип не съм голям привърженик на този похват, но тук не ми попречи, защото изслушах книгата и прочитът е на високо ниво.
Главната героиня е Бекиа– смело, умно, първородно момиче в семейството, но за жалост още от утробата чува как баща ѝ Мураш копнее за син („На татко момчето…“). Тя е „идеалният син“ – бърза, смела, готова да води фамилията. Брат ѝ Сале пък е нежен, чувствителен – „идеалната дъщеря“, но е момче. Семейството е в капана на Кануна: кръвни вражди, уредени бракове, жената без права.
За да не навлизам в преразказване на сюжета ще спомена, че в живота на Бекиа се случва ужасно събитие, което разтърсва из основни света и такъв, какъвто го познава и тя се озовава на кръстопът – този между това да остане смирена и подчинена или да надигне глава и да живее един живот, който никога не е помисляла, че е възможен – изпълнен с лишения, живот от който радостта е изтръгната – да стане остайница – отказва се от името, от женствеността, от възможността за брак и семейство, сега има права: носи оръжие, пуши, пие, ходи в мъжки клубове, води семейството, участва в кръвни вражди. Но цената е пълна самота и отхвърленост.
Моето мнение
Не си мислете, че романът е тъжен и минорен, напротив – надеждата се прокрадва, разбира се, под формата на любов и то не каква да е, а забранена. Любовта прекосява етнически, езикови, религиозни и културни граници. Романът не е линейна история, а травматично бълнуване – за миналото, жертвите, мъката, невидимостта в настоящето и блянът за едно по-добро бъдеще.
Макар обема на книгата да е малък ( под 200 страници е) съм силно впечатлен, като човек, свикнал да чете епоси, доближаващи се до 1000 страници, колко много и различни теми авторката е успяла да преплете. При това всички те се появяват съвсем естествено и ненатрапчиво, всичко звучи автентично и съм сигурен, че е имало много сериозно проучване. Някои от засегнатите теми са пол и идентичност, патриархат, насилие, свобода на духа, травма и катарзис, както и човечността и разбира се любовта.
Романът е универсален – не е само за Албания или остайниците, а за всеки, който се бори с очакванията , които обществото и традициите му налагат. Той не ги романтизира нито ги демонизира напълно – показва как хората вътре в нея намират пукнатини за човечност и живот. Крайната ми оценка е базирана все пак на факта, че аз не съм чак толкова лирична душа, но така или иначе съм сигурен, че романът би докоснал всеки.
Оценка 4/5
„Читателят е поставен в епицентъра на кръвните отмъщения в Албания, там където смъртта следва като сянка и наровете никога не узряват. Подобно на романите на Исмаил Кадаре, книгата разгръща сериозните патриархални теми по тези земи и размишлява върху липсата на Бог в човека. Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“
ВЛАДИМИР ЗАРЕВ
Романът отвежда читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. В него жени стават заклети девици и се превръщат в мъже, като режат косите им и ги обличат в мъжки дрехи. Кръвните вражди между фамилиите са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената е равна на двадесет вола. На нищо повече.
Честта се измерва с „два пръста над челото“. В този патриархат смъртта е постоянна гостенка почти на всеки дом. И това не е мит, а истина, която пълзи на не повече от 600 км от България. Тази истина не е чужда, това е нашата истина. Историята на човека и изборите, които прави, последвани от необратимите последствия от тях.
Книгата ни среща с Бекиа, едно момиче, което отчаяно иска да бъде син на баща си, който е искал да има момче. Докъде може да стигнеш, за да се превърнеш в син? Грях ли е да избягаш от смъртта? Грешка ли е да се отдадеш на страстта с цената на нечий друг живот? Това е история за човека отвъд пола, отвъд думите „син“ и „дъщеря“, „мъж“ и „жена“, за човека, събрал гнева и милостта на Господ в своите 21 грама душа.
Романът е написан в постмодерния стил на писане „поток на съзнанието“, който подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което читателят трябва да направи, за да не се удави в него е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако изобщо една такава история може да има край.
