Книга: „Последният еднорог”
- Автор: Питър С. Бийгъл
- Поредица: Самостоятелна книга
- Издателство: Фондация „Човешката библиотека“
- Оригинално заглавие: The Last Unicorn, 1968
- Издадена на български: 2026 година
- Издание: Мека корица
- ISBN: 9786199166185
- Преводач: Владимир Полеганов, Желяна Пеева, Калин М. Ненов
- Не е издадена в електронен формат на Български (ePub, PDF и др.)
- Няма налична Аудио версия на жългарски в Storytell.
- Goodreads: „Последният еднорог” в Goodreads
Сюжет
В същността си „Последният еднорог“ е фентъзи приказка за фентъзи приказките. Сюжетът може да се опише с едно изречение: Еднорогата разбира, че може би е последната от вида си и тръгва на пътешествие да разбере дали това е истина. Разбира се среща по пътя си нови приятели, врагове и трудности. Истинската красота на книгата обаче не се криеше в сюжета, а в стила на писане, в самото пътуване. Тя разказва за младостта и стареенето, за смъртта и живота, за копнежа по изгубеното и за това как да ценим онова, което ни е останало. Тя ни показва, че магията не се крие само в еднорозите или магьосниците, а съществува в любовта, спомените, надеждата и в тихите моменти, които ни напомнят, че животът ни е мимолетен.
„Последният еднорог“ е детска книга по същия начин, по който „Хобит“ или „Часът на чудовището“ са детски книги – тази принадлежи към епоха, в която авторите не се отнасяха снизходително към детския ум. Тя ви напомня за силата на загадките, на изкусно изработените образи и метафори, изказани с глас, незасегнат от капаните на еднообразието, което тормози съвременната литература. Един от най-впечатляващите елементи на тази книга е, че тя наистина е фентъзи в стила на приказките, съществува в свят на магьосници, които са като магьосници, с еднорози, които са като еднорози, както и с вещици, замъци, проклятия, пророчества и истории. Така функционира техният свят и те са наясно с това; разбират силата на историята тук, планират действията си според нея и се стремят към значими постъпки като единствения разумен път, по който да поемат в такъв свят. Това леко навлиза в мета-територията, но мисля, че Бийгъл се е справил много добре. Като цяло само Шмендрик размишлява много по този въпрос, разбирайки, че това е сила, толкова мощна, колкото магията или гравитацията, нещо, което трябва да се уважава и да ни води, ако човек търси своя щастлив край.
Това е от онези романи, които тихо преобразуват начина, по който гледаш на света.
Дори и сега, след като приключих преди дни с романа, се заварвам да гледам към ранното утринно небе, да наблюдавам чайките и чавките, които се носят над дърветата и покрай блоковете, и да се чудя дали все пак не е останала все пак малко магия в света. Бийгъл разбира баланса между прекалената сладост и неумолимото отчаяние, като умело изобразява мрака, присъщ на живота, дори и на този, изпълнен с надежда и светлина. Привидно простите сюжетни линии обгръщат теми с дълбока значимост (смъртността, любовта, смъртта, двойствеността на човека, уроборосът на мита и реалността), а самите герои подканят и провокират начина, по който са написани техните собствени характерни черти.
Героите му носят в себе си черти, които бихме искали да видим и в себе си: мъдростта на еднорога, лоялността на Шмендрик, увереността на Моли Гру, саможертвата на Лир. Но те не са лишени и от недостатъци, с които също можем да се идентифицираме. Алчност, гордост, похот. Всеки герой е динамичен и до края на книгата се чувстваш като техен приятел. Борбата на магьосника с таланта и потенциала му ми се стори изключително близка. Постоянно се опитва да се усъвършенства, понякога постига пробив, но никога не успява напълно да контролира или да повтори успеха си по желание. Принцът също ме изненада. Той прекарва голяма част от историята, опитвайки се да впечатли другите чрез нещата, които според него трябва да имат значение, само за да осъзнае бавно, че възхищението и истинската връзка не са едно и също нещо.
Бях приятно изненадана да открия, че на ефирната и загадъчна Еднорога е отделено достатъчно внимание за развитие на характера ѝ. Бийгъл е приел предизвикателството да пише от нейната гледна точка и да я накара да говори по начин, подобаващ на репутацията ѝ, като същевременно ѝ придава както добродетели, така и недостатъци и жестокости. Ако изобщо имам някакви забележки, то те са, че появата на Шмендрик, Моли и по-късно Лир отнема екранно време, което би могло да бъде посветено на Еднорога. Знам, че звучи малко абсурдно, но във фентъзито, ако има мъдър и загадъчен герой като Еднорогата, няма гаранция, че действително ще го видите да говори, мисли или прави нещо, защото е предизвикателство да се пише за такова неземно същество. Много се радвам, че Бийгъл не се е обезкуражил.
Книгата разглежда и загубата на чувството за чудо в зрялата възраст по начин, който наистина ме трогна. Реакцията на един от героите при вида на еднорога прилича по-малко на радостно откритие и повече на скръб за загубата на детската вяра и магията. Не само загубата на вярата във фантастични същества, а загубата на вярата, че самият живот ще стане магичен или ще придобие смисъл по начините, които си представяме, когато сме млади.
Като цяло романът изглежда по-малко заинтересован от приключенията или неочакваните обрати в сюжета, а по-скоро от смъртността, промяната, съжалението и напрежението между фантазията и реалността. Той е меланхоличен, замислен и емоционално искрен по един много приказен начин.
„Мисля, че любовта е по-силна от навиците или обстоятелствата. Мисля, че е възможно да се съхраниш за друга дълго време и още да помниш защо чакаш, когато тя най-сетне дойде.“
„Когато бях жив, вярвах — като тебе — че времето е поне толкова действително и плътно като самия мен, навярно даже повече. Казвах „един часа̀“, сякаш можех да го видя, и „понеделник“, сякаш можех да го намеря на картата; и се оставях да бъда припиран от минута на минута, от ден на ден, от година на година, сякаш наистина се движех от едно място към друго. Като всички живеех в къща, построена от секунди и минути, празници и Нови години, и нито веднъж не излязох навън, докато не умрях, защото нямаше друга врата. Сега знам, че съм можел да мина през стените.“
⛔ СПОЙЛЕРИ ⛔
Контрастът между затворените в клетки чудовища и Червения бик беше един от най-интересните тематични елементи в книгата за мен. Съществата в клетките често изглеждат като преувеличени страхове или изкривени митове – малки страхове, превърнати в чудовища чрез въображението и разказването на истории. Червеният бик, от друга страна, изглежда като истинска опасност: прост, безмилостен и емоционално безразличен.
Намерих паралела между еднорога и Червения бик за особено убедителен. И двете са безсмъртни същества, откъснати от обикновените човешки емоции, но олицетворяват съвсем различни идеи. Еднорогът съхранява и защитава живота чрез връзката си с гората, докато Бикът съществува почти изцяло като функция и послушание.
Интерпретирането им като символични противоположности на живота и смъртта направи края много по-богат за мен. Еднорогът се променя постоянно през цялата история, като става уязвим, емоционален и способен на съжаление. Бикът изобщо не се променя. Подобно на смъртта в много митове, той е статичен и неизбежен, а не зъл.
Много ми хареса и фактът, че Червеният бик не е наистина победен, а по-скоро отстранен, след като целта му изчезва. Книгата избягва типичния фентъзи финал, в който злото бива унищожено завинаги. Вместо това тя подсказва, че някои сили (смъртността, неизбежността, времето) всъщност не могат да бъдат победени, а само избегнати или преживени за миг.
Краят ми остави усещането, че в крайна сметка книгата цени емоционалната уязвимост и промяната повече от безсмъртието без привързаност. Еднорогът придобива скръб, съжаление и любов, като става по-човечен, а историята третира тези болезнени емоции като част от това, което придава смисъл на живота.
„Последният еднорог“ е книга, която се обръща към децата, героите, принцесите и – как иначе – еднорозите в нас, за да си поговорим (или попеем) за онова, което ни праща на път по света, дава ни сили да се борим със страховете си и за мечтите си и ни прави по-истински – деца, герои, принцеси…
Питър С. Бийгъл е изящен и чувствителен разказвач, а историята прелива в песни и стихове, блещука със закачки и ненадейни прозрения и съдържа оная тайна съставка, която оставя чувството, че нещо у нас се е променило – омекнало, стоплило, разцъфтяло – дълго след като затворим последната страница.
