Книга: „Среднощни приливи“
Поредица: Малазанка книга на мъртвите книга 5
Автор: Стивън Ериксън
След десетилетни войни петте племена на Тайст Едур най-сетне са обединени под неумолимата власт на Краля-магьосник на Хирот. Но мирът е постигнат с ужасна цена — пакт, сключен с тайна сила, чиито мотиви в най-добрия случай са подозрителни, а в най-лошия — гибелни. На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур. Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур изглежда трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Труд Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Бард още не са готови с пета книга, но кака Ви е. И ако искате да разберете какво да очаквате там, четете внимателно и не се стресирайте, всичко е под контрол
Както се пее в една известна песен към един още по-известен филм – „Само един свят не стига“. И Стивън Ериксън ми го доказа както само той си знае.
След четири тома история, магия, интриги и битки – ох, какви при това, идва ред на „Среднощни приливи“.
Пето сказание ме изпрати меко казано далеч от познатите ми вече земи на Малазанската империя. Познатите герои, богове и демони. Много далеч. Друга земя и друга империя – Първата империя. А точно придобивах самочувствието, че плавам вече в добре известни ми води. Каква наивност.
Това не е точно ревю на „Среднощни приливи“
По-скоро упътване, което да ви помогне по хилядите пътеки в този епос, защото няма какво да си говорим – 10 тома са си 10 тома + допълнителните романи. Пълна лудница! Надявам се да е от полза;) Ще говоря без да издавам нищо съществено, тъй че няма да има спойлери.
А сега за умирането и прераждането на една нова империя тука…
Действието се развива най-общо казано в Ледерас – империя, управлявана от човешката раса (ледериите в този свят) и на север от него в земи, които ще нарека „Севера“ за удобство, а и няколко о-ва. В Севера властват Тайст Едур – народ (разл. раса) пристигнал от друго селение в търсене на нови земи много отдавна и установил се за постоянно…
Ледериите са силно утвърдила се нация. Управляват и контролират страната си с изключителна арогантност и чувство за предопределеност. Злато и власт над всичко. Върхът на сладоледа както се казва. Само че.. едурите също имат свое виждане за нещата. Съвсем логично ще предположите, че наличието на две силни нации, двама силни владетели (императори) от всяка страна ще изпари всякакви надежди за мирно съжителство, а и все пак тронът е само един.
Устройството на книгата вече трябва да е познато на всички стигнали до тук. Повечето книги до този момент поне следват сходен принцип. Сказанието е разделено на четири основни части (книги в книгата).
В първата част
„Замръзнала кръв“ се запознаваме с различните лагери и разбира се персонажите, които ще следваме. Не са чак толкова много, тъй че горе главата:)
От страната на едурите ще проследим четиримата братя от влиятелното семейство Сенгар (Трул Сенгар вече трябва да ви е познат ;)), изпратени от кралят-маг на тяхното племе в търсене на един меч, изгубен и чакащ сред пустите и заледени земи в севера. Успехът на мисията ще определи съдбата на народа им.
В Ледер пък се запознаваме с други едни трима братя – сираци. Братята Бедикт, всеки от които посветен на своите цели и виждания за чест и справедливост.
Техол Бедикт – геният в родата и абсолютен властелин на финансовите измами и схеми – междувременно спящ на един покрив..
Брис Бедикт – отдаден на прозвището си „Кралски защитник“ и опитващ се да лавира между „лошото“ име на семейството си и задълженията към короната.
И Хул Бедикт – твърдо решен да предаде народ, страна и кръв в името на отмъщението. Пребиваващ предимно в лагера на Едур.
В Ледер следим още и замирането на една определена кула/крепост. Азатът губи своята сила и предназначение, а именно да пази затворените там същества.
Във втора част
„Корабите на деня“ проследяваме пътя и мисията на всеки един от нашите герои в тази книга. По традиция плановете се объркват главоломно. Пътя се губи, мисията придобива различно предназначение. Абе, всичко се обръща с краката нагоре. То няма и как при положение, че имаме намеса на богове, демони и много, много магия.
В трета част
„Всичко невидимо“ виждаме вече оформянето на новите посоки, новите съюзници, врагове и началото на краят на една империя. На къде отива този свят и какво ще последва – това рядко може да разбереш в книга на Ериксън, но идеята поне за предстоящите събития е ясна.
Едурите се отправят към Ледер за да вземат полагащото им се според тях място.
Тук някъде се появиха и членове на Пурпурната гвардия, за които си има цял отделен роман доколкото знам. Жестоки! От тях чуваме и познатия така липсващ ни израз : „Дъх на Гуглата“.
И разбира се четвърта част
„Среднощни приливи“, която по традиция като почти всяка последна част от книгите до момента не ти оставя време за грам спокойствие, ядене, спане и дишане. Битки, обрати, предателства, разплитане на интриги и тайни, които автора ни пази за десерт. От всички епични битки в епични фентъзита – най-епичното 🙂 хаха мразя я тази дума вече, а и не мисля че може да побере в смисъла си наистина всичко, което представя една книга от Малазанският епос.
Изводи
Въпреки, че „Среднощни приливи“ ме отдели от любимите ми и познати малазански герои, тя по нищо не отстъпва на останалите книги като ниво и съдържание. Дори смея да кажа, че беше повече от добра. А пък и да се знае все пак, че не е съвсем отделна история. Сюжетните нишки, които се образуват и разкрояват тук , съвсем ясно скоро време ще намерят своето място в малазанският свят и империя. Падналите няма да бъдат забравени, а оцелелите .. със сигурност ще ги видим отново.
Трул Сенгар беше едно от основните действащи лица, чиято гледан точка следим, но обект на особен интерес за мен беше най-малкият брат – Рулад. Неговият образ е особено ярък, противоречив и определено понасящ най-големите беди. Съдбата му , успя да си спечели дори съчувствие от мен. Нещо, което почти не си позволявам като чувство в книгите на Ериксън, сещате се защо( още съм с разбито сърце след „Спомени от лед“).
Фаер Сенгар според мен също има потенциал, но като че ли остана в сянка на този етап.
Техол Бедикт. Боже, как съм се смяла с този и „слугата“ му Бъг. Уникални, забавни, запомнящи се.
Женското присъствие в книгата беше по-слабо, но все пак имаше такова в лицето на Серен Педак, Шурк (немрящата крадла), Майен (ябълката на раздора сред едурите), Урут Сенгар, Пернатата вещица и още няколкко скандални „дами“ в Ледер. То не може само тестостерон я.
И най-накрая, макар и за кратко се запознаваме с един персонаж, чиято поява аз чакам отдавна. Не за друго – бях се спойлнала 🙂 Господина се казва Силхас Руин и Ви оставям сами да разберете кой и какво е той 😉
Е, радвам се, че има още много, много за четене в света/световете на Ериксън. Като се замисля това не е дори средата, ако вземем предвид всички книги свързани с историята.
Няма друг такъв епос, който да засища абсолютно гладът на един фентъзи фен.
Издателство: Бард
